"Сънува, че се видя, но не можеше да видиш лицето си“ на Шайрин Сено

В началото на „Сънува, че се видя, но не можеше да видиш лицето си“ (You Dreamt You Saw Yourself But Couldn't See Your Face, 2026) бащата на Шайрин Сено е още жив – застанал до някакъв парапет, загледан във водната повърхност пред себе си. Може би заради заглавието веднага си представяме, че гледа отражението си. По-късно виждаме снимки на мъж, насложени върху кадри с бавно течащи реки. Лицето не се вижда ясно, но филмът вече ни е издал кой е той, така че не остава съмнение чий е образът. Липсата на лице тук не е пълно скриване или изчезване. Бащата остава разпознаваем, макар чертите му да са изкривени от тъмната повърхност, листата, растенията и другите отражения във водата.

Най-интересни за мен са именно тези моменти, когато водата не е просто фон, върху който се появява споменът във формата на снимка, а нещо, което обърква статута на самия образ: не е ясно кои текстури са от снимката, кои от водата, кои са дигитални, кои – аналогови. В тези моменти на несигурност филмът можеше да остане по-дълго. Не защото всяко размазано изображение е автоматично сложно или интересно, а защото в тази неяснота има нещо по-неудобно от обичайната представа за паметта. Филмът обаче сякаш бърза да избяга от нея, защото му е по-лесно да третира спомена като чекмедже, от което отишлите си просто чакат да бъдат извадени. Но основният проблем за мен е, че нито снимките, нито водата съхраняват бащата. Те произвеждат негово подобие.

В интервю Сено разказва, че при разпръскването на праха на баща ѝ във Филипините леля ѝ видяла лицето му във водата. Малко по-късно режисьорката предполага, че лелята всъщност е видяла отражението на рамкираната снимка, която тя държала. Именно тази несигурност на сетивата прави историята интересна. Лелята вижда нещо във водата и го припознава като негов образ. Между водната повърхност и липсващия човек стои снимката, а между снимката и лицето стои нуждата да го видиш.

Филмът обаче сравнително бързо се отказва от тази несигурност и приписва на водата по-ясна роля. Тя започва да носи миналото, да го раздвижва и да го извежда на повърхността. Това виждаме многократно в този иначе кратък филм. В един момент, например, голяма крива пръчка буквално разстройва сравнително спокойната вода, листата и растенията по нея. Този жест ме кара да мисля, че за Сено водата е почти безпроблемен носител на миналото, който трябва да бъде само „разръчкан“, за да могат образите от миналото да изплуват на повърхността. Да, може да са мътни или трудноразбираеми, но заедно с това са безпроблемни артефакти от миналото.

Същата липса на напрежение между образ и идея срещаме и в звуковото оформление. Голяма част от фона се състои от необработен теренен запис на тайфуноподобна буря. Вятърът не идва да смути спокойната повърхност. Той просто шумно повтаря онова, което прави пръчката във водата: раздвижва настоящето, за да освободи миналото. Блъскащата се врата също не отваря някакво друго пространство, а превръща миналото в нещо, което нахлува. Старият аудиозапис не усложнява картината, а служи като поредната патерица, която просто дублира идеята за навлизането на миналото в сегашността. Няма истинско напрежение, няма реален сблъсък.

Трябва да призная, че намирам тази директност, макар и скрита зад красиви образи, за сравнително скучна. Не защото образът и звукът непременно трябва да са в конфликт. Но е странно, когато този конфликт е само повърхностен или когато разликата между тях остава само сетивна. Едновременно има нещо като напрежение между плавния образ и яростния звук, докато смисълът се движи твърде гладко по повърхността на уж мътната вода. С други думи, водата не е прозрачна, но е прозрачна като знак.

Това не е проблем само на този филм. Широкоразпространено е в съвременното експериментално кино една съвсем проста идея не просто да се развива, а да се обгражда от материали, които носят престиж: употреба на различни медии и формати, теренни записи, шум, семейна фотография, двойна експозиция. Само по себе си, няма нищо лошо в простите идеи, особено в късото кино. Проблемът започва, когато формата не проблематизира или усложнява дадената идея, а просто ѝ осигурява правилната среда да изглежда по-тежка, отколкото е.

Заглавието на филма обещава нещо по-трудно от това. Да се видиш, без да можеш да видиш лицето си, допуска възможността образът да не върне онова, което търсим от него. В няколко кадъра филмът наистина загатва това: бащата е разпознаваем, но не може да бъде видян; снимката е там, но водата не позволява тя да се установи напълно. После обаче водата твърде бързо започва да изпълнява ролята си на послушен проводник. А тя не е това.