Пенкелемес на Оньека Игве

Експерименталният документален филм „Пенкелемес“ (Penkelemes, 2025) на Оньека Игве изследва различните методи за колонизация на знанието, прилагани от Великобритания в Нигерия. В рамките на едва 18 минути тази творба, замислена първоначално като част от по-широка мултимедийна инсталация, подлага на постоянно критично противопоставяне механизми, които са директно назовани или само загатнати в повествованието.

Университетът в Ибадан, който е в центъра на визуалното изследване на Игве, е изцяло колониален продукт, създаден през 1948 година, през последните десетилетия на британското управление. Подобно на всяка имперска институция, целта му е да преформатира начините на мислене на местното население и да наложи властта на една чужда епистемична матрица. Това се вижда ясно от образователната програма, целяща да изгради нов нигерийски елит чрез механично копиране на европоцентричните учебни планове на Оксфорд и Кеймбридж, без каквато и да е адаптация спрямо локалния контекст. Преподавателите също идват от англоезичния свят. Голяма част от тях са открити расисти, които не се стремят към равноправен обмен на знания, а към културна асимилация на своите студенти. По този начин те подсигуряват дълголетието на имперския контрол, който продължава да функционира дори и след официалното обявяване на политическата независимост. Тези фигури буквално засяват семената на постколониалната зависимост от метрополията и както става ясно от филма, техният проект за съжаление е повече от успешен.

Контролът над студентите обаче се простира отвъд учебния план и се вписва в самата архитектура на пространството, където се извършва обучението. Сградата на университета, проектирана в духа на тогавашния тропически модернизъм с характерните си геометрични решетки (слънцебрани), официално има за цел да осигурява прохлада и сянка. Този институционален разказ бързо бива оспорен от Игве, според която основната функция на тази кошеровидна, фрагментирана структура е по-скоро да потуши огнената политическа страст на младежите. Към това може да се добави и умишленият стремеж на властта да разделя хората пространствено, за да осигури по-лесен контрол над тях.

„Пенкелемес“ е изграден върху подобни постоянни сблъсъци между официалната история и изживения опит на колонизираните субекти, пречупен тук и през личната семейна история на режисьорката. Тези напрежения се проявяват не само в конфронтацията между отделните интервюта и архивни записи, но и в самата формална структура на филма. Творбата е организирана около поредица от строги конвенции за създаване на аудиовизуално съдържание, като Игве съзнателно се стреми да наруши всяка една от тях. Например, веднага след цитирането на канона, че всеки филм трябва да има само един разказвач, тя буквално залива екрана с полифония от гласове от различни времена и възрасти, които повтарят една и съща дума. По този начин се дестабилизира монолитността на официалния разказ, което отваря пространство за плурализъм от преживявания. Някои от тях следват канона, но много други му противоречат или го проблематизират из основи.

Игве допълнително усложнява тези противоречия, вкарвайки спомените на своята майка, завършила същия университет, под формата на субтитри, които обикновено придружават архивни черно-бели фотографии. Понякога текстът контекстуализира това, което виждаме на екрана, но много често му противоречат по начин, който силно напомня за концептуалния подход на Джон Смит в "Да бъдеш Джонг Смит" (Being John Smith, 2025). Тези текстови намеси винаги функционират като форма на съпротива или поне като радикален коректив на доминиращите наративи.

В този смисъл филмът работи като изключително любопитна съпоставка с документалния „Поколението на кокосовите глави“ (Coconut Head Generation, 2023) на Ален Касанда. Докато Касанда представя съвременния университет в Ибадан и неговия филмов клуб като център на студентски протест и антиколониално мислене, Игве ни връща назад към генезиса на институцията, за да посочи изконната, заложена още в архитектурните и образователните основи колониалност на тази инфраструктура.