Надземни могили на Джиай Чен

В началото на “Надземни могили” (Mounds Above the Earth) на Джиай Чен, всичко е неясно. Гледаме наслоявания на цветове и текстури, докато бавно не се консолидира в искряща и топла кървава луна. Макар вече да можем да различаваме отделни образи - виждаме част от листо, клон, насекоми - крехкото ни зрително поле е “нападнато” от множество наслоени плоскости с различни текстури и цветове. Дори след като свикнем и природата се избистри в конкретни образи, те никога не са истинни, биват постоянно фрагментирани от монтажа и изкривявани от трепетите на лентата. 

На пръв поглед, филмът изглежда като синтез между циклично и линейно разбиране за време, представено чрез съзряването на цикади и звуков пейзаж, изграден от повтарящи се органични елементи. Мислейки за него в последните няколко седмици и гледайки го отново, го виждам като надминаващ подобни дуализми и занимаващ се с нещо много по-комплексно, с директното, физическо и тактилно усещане на светлината, уловена и моделирана от филмовата материя. Двата прочита не са непременно в противоречие, но не мисля, че и се допълват. По-скоро съществуват и работят на отделни нива.