„Много нежно дело“ на Нейт Лавей

В „Много нежно дело“ (A Very Gentle Work, 2024, 14 мин.) Нейт Лавей се връща към пространства, свързани с анархистка съпротива, погроми и ответно насилие. Днес те не изглеждат като места, където би могло да се случи нещо подобно. Улиците са тихи; сградите не носят разпознаваем белег от историята, с която филмът ги свързва. Разбира се, една сграда не е длъжна да пази видими следи от всичко, което се е случило в нея или около нея. Тъкмо това несъответствие между историческия разказ и сегашния образ ме задържа най-дълго: мястото е същото, а историята му остава непотвърдена.

Архивните изображения засилват тази липса. Те правят неутралността на градския пейзаж подозрителна. Кадрите от съвременния град изместват усещането за приемственост и оформят образи на прекъсване. Нещо е останало на същото място, но връзката му с борбите, които филмът извиква, е станала почти неразличима.

Тук думата „памет“ не ми помага особено, поне не в обичайния ѝ утешителен смисъл. Тя предполага, че миналото продължава да присъства някъде, макар и покрито, и че е нужен само достатъчно внимателен поглед, за да бъде разчетено. Лавей предлага по-трудна среща с миналото. Съвременните пространства изглеждат лишени от тайнствен революционен остатък. Историята им е прочистена; пространствата са направени безопасни от и за капитализма. Това прочистване оставя местата на мястото им, като откъсва случилото се там от настоящето.

Архивът прави града по-празен. Той показва голямото разстояние между едно минало действие и днешната му градска форма. Филмът се отнася към архитектурата без очакването, че тя съхранява революционна енергия или готово обещание. Остава въпросът как борби, които някога са изглеждали възможни, са станали толкова далечни, че дори местата им изглеждат чужди.

В тази география на прекъснатите връзки се появява и Шолем Шварцбард — не като скрита истина, която градът най-сетне разкрива, а като фигура, около която въпросът за историческата дистанция морално и политически се изостря. През 1926 г. той застрелва Симон Петлюра в Париж и определя действието си като отмъщение за погромите над евреите в Украйна през революцията и гражданската война; година по-късно е оправдан. Около този случай бързо се натрупват готови роли: справедлив отмъстител, терорист, политически мъченик, пионка в чужда конспирация. Всяка от тях има собствен живот около процеса и след него, без да изчерпва фигурата на Шварцбард.

Филмът, поне така го чета, поставя убийството редом с поезията на Шварцбард, анархистките му убеждения и любовта към общността, за която говори. Тази любов не отменя смъртта на Петлюра и не прави насилието правилно. Тя също така свързва Шварцбард с погромите, страха и загубите, които правят действието му мислимо, вместо да го оставя като самотен субект на разрушение.

Убийството придобива контекст, който надхвърля въпроса изстрелът морално действие ли е или не, защото е продиктувано от систематично насилие, което има опасност да избледнее и остане само някакъв исторически фон. А самото убийство да се деконтекстуализира и основният фокус да се обърне върху него, практика, която продължава да се използва и до днес. Филмът не приравнява погрома и убийството. Той държи двете събития в една историческа рамка и запазва разликата между тях. Въпросът за политическото насилие никога не възниква в празно пространство.

Понякога гласът на Лавей твърде настойчиво ни поставя в близост до Шварцбард. Може би именно в това се намира необходимото напрежение на „Много нежно дело“. Филмът ограничава дистанцията, от която бихме могли спокойно да преценяваме чуждото насилие, след като то вече е станало история. И все пак не съм сигурен, че тази близост винаги е продуктивна. Понякога тя заплашва да замени комплексни етически въпроси с предварително съгласие.

Тъкмо затова градските образи са толкова важни. Те не позволяват историята да се затвори около фигурата на Шварцбард. Нито мястото, нито архивът дават окончателна форма на неговото действие. В настоящето остават улици и сгради, които не обясняват нищо. Те стоят между функцията на декор за исторически разказ и възможността да продължат този разказ в настоящето.

Възможно е „Много нежно дело“ да иска от тези пространства повече, отколкото те могат да дадат. Самият жест на връщане към тях може би съдържа желание за връзка с минала съпротива, което не намира свой еквивалент в настоящето. Филмът прави този недостиг видим в разминаването между архивния образ и днешния град. Не знам дали това разминаване отваря политически потенциал, със сигурност не го произвежда автоматично. Остава неудобният факт, че спокойствието на тези места вече не може да изглежда напълно невинно.