Два филма на И Джанг-ук

Два красиви, но празни късометражни експеримента

Два филма на И Джанг-ук

Разбиването на филмовата форма отдавна не е автоматичен бунт срещу статуквото, въпреки че в експерименталното кино това схващане продължава да се повтаря по инерция. Проблемът е, че някогашните радикални практики с лентата и химията отдавна са се уталожили в предвидима конвенция и са станали част от официален, институционално одобрен език, който по-скоро прикрива липсата на нови идеи, тъй като в момента, в който фестивалната машина опитоми и кодифицира даден формален жест, неговият критически потенциал неизбежно се изгубва. Двата късометражни филма на южнокорейския режисьор И Джанг-ук, показани на фестивала Prismatic Ground 2026, улавят точно този капан, тъй като са привидно радикални, но мислят конформистки

В "Пейзаж следобед" (Landscape in the Afternoon) това разминаване се усеща в самото сетивно възприятие. Образът е зърнист и фрагментиран, сведен до откъслечни детайли от градска инфраструктура и силует на бягащ човек. Пулсиращият черен екран ритмично насича кадрите, някои от които траят само няколко милисекунди, умишлено блокирайки възможността за виждане на цялото. Това конвулсивно движение атакува илюзията за плавност, докато конкретното се стопява в текстура.

Този ход обаче се самоканибализира на финала. Когато образът най-накрая се избистри и движението тръгне свободно, зрителският интерес вече е изчерпан. Кадрите преди това така или иначе не постигат радикално откъсване от контекста и през цялото време остават лесно разпознаваеми като визуален ребус. Поради това финалното „откритие“ не носи концептуален обрат, а е просто закъснял отговор на изкуствено създадена гатанка. Формата тук не открива нови смисли, а просто забавя разплитането на един иначе обикновен кадър.

Тази праволинейност прераства в политически конформизъм във втория филм, "Чхангьонг" (Chang Gyeong). Тук И Джанг-ук пренася същия метод на материално разяждане на лентата от проблема с възприятието към историческата памет. Филмът съпоставя намерен текст от книга, издадена през 1983 г., която документира превръщането на сеулския дворец Чанггьонггунг в зоологическа градина по време на японската окупация, свидетелстваща за насилственото заличаване на културното наследство, със синкаво-лилави образи на умираща флора и препарирани животни. Всичко това е озвучено от сухото хрускане на листа в теренните записи на Ли Сун-дже.

Филмът по-скоро прилича на сбор от изтъркани похвати, при които наслояванията на емулсията се опитват да симулират разлагаща се тъкан. Точно в тази тактилност обаче проличава концептуалното безсилие на автора. Тъй като се опира безкритично на източник от епохата на военната диктатура в Южна Корея, И Джанг-ук рамкира историческото насилие изцяло като външна, чужда злина.

Липсата на каквато и да е дистанция към начина, по който тогавашният националистически държавен апарат използва тази памет за собствена легитимация, издава пълния конформизъм на филма. Вместо да изследва механизмите на контрол, режисьорът остава сляп за вътрешните репресии в корейската история, както от по-ранния период Чосон, така и от десетилетията на следвоенния авторитаризъм.

Този парадокс осветява и най-дълбокия капан в практиката на самия И Джанг-ук. Официално той се представя за радикален авангардист, който прави сложно и труднодостъпно изкуство. Под тази повърхност обаче се крие институционален конформизъм. Формалният радикализъм на филмовата лента се оказва разменна валута, която купува правото на концептуално безветрие. Избирайки антияпонската тема, режисьорът залага на най-безопасния възможен наратив в корейската културна политика, който хем му носи престижа на критически автор, хем по никакъв начин не застрашава сегашното политическо или институционално статукво.

В "Чхангьонг" авангардната текстура не казва нищо ново, а просто естетизира и обслужва вече удобния, официален прочит на миналото. Вместо да деконструира механизмите на миналото, авангардът тук се оказва напълно съвместим с официалната държавна линия, превръщайки се в луксозен и безопасен за властта естетически продукт. Превърната в клише, разрушената филмова лента се оказва просто луксозна опаковка за един държавен мит.