Канибалски карнавал на Инес Леал

Медиите, особено онези, които гравитират около мейнстрийма, обичат да представят колониалния период като нещо от далечното минало: XVIII или XIX век, далечни империи, далечни технологии. Дори когато става дума за империализма на XX век, фокусът обикновено е изместен към ранните му десетилетия, създавайки представата за една вече приключила история. Рядко го виждаме като модерно, технологично начинание, което едновременно експлоатира хора, извлича ресурси от земята и превръща и двете в зрелище. Тази роля често е отредена на експерименталното кино. „Канибалски карнавал“ (Carnaval Canibal, 2026, 6 мин.) на португалската режисьорка Инес Леал е такова произведение, което цели да разколебае идеите ни за колониализма чрез архивни снимки от Дундо, Ангола, направени за диамантената компания Диаманг през 50-те и 60-те години.

Филмът не само напомня колко скорошна е колониалната експлоатация, но и колко всеобхватна е била за хората, живели в нея. Това той прави, използвайки снимки от архива на компанията, съпътствани от нисък дрон. При всяка смяна на снимка чуваме и променя в честотата и текстурата на звука. Така между образ и звук се създава не просто синхрон, а ритъм. Инес Леал се връща към едни и същи изображения: ту хора, ту цветя и животни. Повторенията правят филма почти музикален, но по-важно, говори и за повторяемостта на самата колониална експлоатация, за "ритъма", който тя налага върху хора и природа.

Един от най-запомнящите се образи е този на двама местни мъже в профил. Единият е насочил пушка към другия; зад тях стои бяла жена, която наблюдава сцената с усмивка. Снимката е трудна за гледане не само заради оръжието, а заради спокойствието, дори удоволствието, изписано на лицето на колониалистката.

Колониалният режим не само извлича труд, макар че филмът показва и мините, строежите и копаенето. Той превръща местния живот и култура в зрелище за онези, които притежават земята и камерата. Например, много от снимките показват събития, свързани с културата на местната общност; други ни показват камери и филмови екипи, най-вероятно насочени към местните хора и начина им на живот. Културата, видяна на снимките, е екзотично, съществуващо за забавление и консумация на колонизаторите, нищо повече. А редуването на снимки на хора, цветя и животни излага логиката на власт, за която населението, фауната, флората и минералните богатства принадлежат към една и съща територия, подлежаща на наблюдение, класификация и експлоатация.

„Канибалски карнавал“ работи с ограничен набор от средства и е пределно ясен както в посланието си, така и в отношението си към диамантената компания и нейния архив. Архивните изображения и синхронизираните с тях дронове очертават колониална система, в която хора, труд, култура, природни ресурси и самото им заснемане попадат в общ режим на контрол и присвояване. Филмът обаче само докосва въпроса за фотографията, а ми се струва, че той би трябвало да е централен. Все пак всички образи са от архива на колонизаторите. Как споменах, за кратко виждаме фотографи и филмови екипи, но филмът не ни предлага по-задълбочен анализ на ролята на камерата в колониалния проект, нито на това какво означава днес да се използва архив, произведен от колониална власт. Семплата структура не отслабва филма, но оставя основното напрежение в него празно.