Канибалски карнавал на Инес Леал

Медиите, особено онези, които гравитират около мейнстрийма, обичат да представят колониалния период като нещо от далечното минало: XVIII или XIX век, далечни империи, далечни технологии. Дори когато става дума за империализма на XX век, той обикновено е изместен към ранните му десетилетия и към една вече приключена история. Рядко го виждаме като модерно, технологично начинание, което едновременно експлоатира хора, извлича ресурси от земята и превръща и двете в зрелище. Тази роля чест ое отредена на експерименталното кино. „Канибалски карнавал“ (Carnaval Canibal, 2026, 6 мин.) на португалската режисьорка Инес Леал е именно такъв труд, който разколебава тази дистанция чрез архивни снимки от Дундо, Ангола, направени за диамантената компания Диаманг през 50-те и 60-те години. Филмът не само напомня колко скорошна е колониалната експлоатация, а и колко всеобхватна е била за хората, живели в нея.

Късият филм се състои изцяло от снимки от архива на компанията, цветовете им променени, съпътствани от нисък дрон. При всяка смяна на снимка чуваме и променя в честотата и текстурата на звука. Така между образ и звук се създава не просто синхрон, а ритъм. Инес Леал се връща към едни и същи изображения: ту хора, ту цветя и животни. Повторението прави гледането почти музикално, но говори и за повторяемостта на самата колониална експлоатация, за "ритъма", който се налага върху хора и природа и не може да бъде игнориран.

Един от най-запомнящите се образи ни показва двама местни мъже в профил. Единият е насочил пушка към другия; зад тях стои бяла жена, която наблюдава сцената с усмивка. Снимката е трудна за гледане не само заради оръжието, а заради спокойствието, с което насилието е включено в гледката. Тук се събират принудата и удоволствието от гледането. Колониалният режим не просто извлича труд, макар че филмът показва и мините, строежите и копаенето. Той превръща местния живот и култура в зрелище за онези, които притежават земята и камерата.

Много от снимките показват събития, свързани с културата на местната общност; други ни физическата експлоатация на населението, на индустриална дейност, на камери и филмови екипи, най-вероятно насочени към местните хора и начина им на живот. Културата, видяна на снимките, е екзотично, съществуващо за забавление и консумация на колонизаторите, нищо повече. А редуването на снимки на хора, цветя и животни излага логиката на архив, за който населението, фауната, флората и минералните богатства принадлежат към една и съща територия, подлежаща на наблюдение, класификация и експлоатация.

„Канибалски карнавал“ работи с ограничен набор от средства и е пределно ясен както в посланието си, така и в отношението си към диамантената компания и нейния архив. Архивните изображения и синхронизираният с тях дрон очертават колониална система, в която хора, труд, култура, природни ресурси и самото им заснемане попадат в общ режим на контрол и присвояване. Филмът обаче само докосва въпроса за фотографията, а ми се струва, че той би трябвало да е централен. Все пак всички образи са от архива на колонизаторите. В няколко кадъра виждаме фотографи и филмови екипи, но филмът не ни предлага по-задълбочен анализ на ролята на камерата в колониалния проект, нито за това какво означава днес да се използва архив, произведен от колониална власт. Семплата структура не отслабва филма, но оставя основното напрежение в него празно.